Скалско – Пловдив с Парапланер
Тандемните полети, за нас пилотите на парапланери са начин да изкарваме пари. Не ме разбирайте погрешно, ние обичаме професията си, обичаме да летим и да сме във въздуха с пасажер, да интересно е да летиш с човек, който никога не е бил във въздуха с безмоторен парапланер… но малко са пасажерите, които си избират полет, който се доближава да соло летенето. Има и разлика в крилата, с които извършваме тандемните полети. Тези парапланери са по-бавни и по-безопасни от парапланерите с които летим сами. Има и нещо друго много важно, което различава тандемните полети от соло полетите, с тандемните полети не поемаме такъв риск, като със соло крилата…
Този полет, който искам да опиша тук не представлява рекорд, или е нещо не постижимо за всеки пилот с достатъчо опит. Българският рекорд е близо 400 километра, всеки ден през силните летни месеци подходящи за прелети има десетина български пилоти, които се състезават със себе си и другите като тях , да постигнат нов Национален рекорд… Този прелет от Скалско до Пловдив е може би 30% от най-продължителните полети в България. Представете си полет с безмоторен парапланер от Варна до Пазарджик…
Беше хубав летен ден. Никой от парапланеристите не знае как ще му протече деня и какъв полет ще направи. Може да кацнеш след 3 минути, може да се въртиш на малка височина часове, около мястото от където си излетял… може и да се „извадиш“ веднага на височината на облаците и да тръгнеш на някъде… Когато тръгвах с колата от Търново към Скалко се виждаше, че в деня има потенциал. Стигайки с колата до старта видях колите на другите парапланеристи. Това означаваше, че вече на Скалско има разпънати крила и ще трябва да се чака. Стартът на Скалко не позволява да излитаме много крила едновременно. На Сопот има достатъчно място и условита там са такива, че голям брой парапланери могат да стартират едновременно. Вятърът този ден също не беше най-добрият и лесен за излитане. Пред мен се бяха наредили двама пилоти с не достатъчно голям опит и моето нетърпение ги накара да се почувстват некомфортно. Но това е безмоторното летене, имаме малък прозорец, през който можем да излетим и да се пробваме да направим нещо. Изчаках нетърпеливо реда си, като се ядосвах на пропуснатите възможности от тях за набиране на височина. Вятърът беше североизточен и тикаше термиките в дерето над кариерата. Излетях и след кратко лутане бях в термиката, последвах я… набирах сигурно височина над кариерата… не след дълго вече наближавах облаците. Бях си забравил външната батерия и си пазих енергията на телефона. Не го бях пуснал. Теляфоните ги използваме като уреди за летене. В тях има GPS и датчик за атмосферното налягане. Има програми, които ни помагат да проследим относа на термиката, показват ни скороста на вятъра и посоката му. Почти влязох в облака, тогава си пуснах телефона за да разбера на тази височина какъв е точно вятъра. Беше северен… виждах скоростта си спрямо земята 75км/ч… нямам избор… мога да пътувам само с вятъра… Не знаех още какво ще правя. Проблемът на много пилоти и на мен в това число е, че не са напълно свободни. Някой не са напълно свободни, заради семейсвата си, други имат и друга професия.. Трети имат някакви други планове за вечерта… При мен семейството и другата професия ги няма, нямам и някакви специални планове в района… просто не ми се пътува обратно дълго време и не ми се харчат пари за транспорт и понякога ме е страх, че ще изтърва някой пасажер обадил се последният момент… Забелязал съм съм, че какъвто си в живота такъв си и в небето. То това е част от теб. Докато в живота може и да имаш понякога втори шанс… в небето една грешка и те приземява бързо…
Видях какъв е вятъра и реших да тръгна… Бях над язовира на Габрово, щракнах няколко кадъра на Габрово и натиснах спида. Планината започна да приближава бързо под мен с достатъчно резервна височина да я прескоча. Преминах над Стара Планина между Шипка и Узана. След билото започна да ме смъква към земята, след по-малко от минута ме натисна и ротора от северният вятър. продължих на юг надявайки се да намеря термика от долината скрила се на завед от северният вятър. Така и стана. Над фермата ме удар първият балон… обърнах срещу вятъра и започвах да „опипвам“ мястото… намерих ядрото и вариото започна да чурулика приятно. Беше малко турболетно, но сигурно заминавах нагоре към облака който започна да се оформя над мен… Поех си спокойно въздух.. снимка… и отново на юг към язовир „Копринка“ с този северен вятър, нямах голям избор. Минах над язовира с достатъчна височина… чудех се да продължавам ли, да кацам ли… кой ще ме вземе после… продължих. В полите на Средна гора се появи следващата термика, беше доста слаба. Отне ми много време да набера височина, но беше приятна мъка със слабо чуроликане на вариото. Отново снимки и избор на път. Тук се усещаш, че вятъра е североизток. Помислих, да ходя към Сопот ли… да продължавам на юг ли… Беше неделя, воените не бяха заели въздушното пространство. Докато умувам и снимам започнах да губя височина… Тръгнах към Павел Баня. Там релефът се вижда как прави една фуния и може да „пусне“ нещо да прескоча Средна Гора. До прохода се виждат и поляни от север, които са подходящи за кацане, ако не намеря нищо.
Безмоторното летене с парапланер, не като с двигател… трябва да имаш резервен вариант къде да кацнеш и нямаш втори заход при грешка. Плюсът е само, че имаме малка скорост и можем да се събираме и на малко пространство…
Не ми се наложи да използвам поляната до прохода. Намерих термика както очаквах, синя без облак, беше по-сухо отколкото в северна България и не се образуваха облаци. Извадих се и успях да премина и Средна Гора. Не бях толкова високо и след билото силното низходящо ме забиваше към горещите тракийски села. Усетих горещината. Беше един от дните над 40 градуса. Започнах да си казвам, защо ми трябваше, сега ще се удавя в тази ужасна жега и ще се чудя как да се връщам.. но хайде, тръгнал съм няма да се предавам. Една от другите причини да не се правят прелети е да се предадеш, когато все още имаш шанс. Бях под 200 метра над релефа и се виждаше, че тръгва термика. Оставих се на вятъра да не насочи в нея, да ето я. Беше турболетна и доста наклонена със североизтока. Появи се сокол, който ми помогна и ме огледа любобитно. Бякме минута заедно в термиката и той се спусна в посока, която за мен беше непонятна.. останах в термиката и вече усетих отново студът. Виждаха се малките язовирчета до всяко от селата в Тракия. На югозапад блестеше гребният канал на Пловдив. Вятъра в гърбът ми ме тикаше към Пловдив. Казах си стига, до Пловдив ще съм. Минах северно от Пловдив и реших да кацна до пътя за Карлово. Нямаше кацане, бягах и трърсех низходящи доста време… жегата се усещаше още от 500 метра над релефа. Разлаях кучетата в нколко автокъщи и кацнах. Ами сега! За какво го направих… неделя 17 часа….Почуствах се щастлив рабира се, но жегата ме натисна. Извадих баласта си с вода и се измих. Сгъхах си крилото и излязох на пътя. Стопът не вървеше. След час успях да се предвижа да Граф Игнатиево с един служител на летището. Много добре познаваше раницата на парапланера. След 30 минути ми спря кола с туристи. Млад мъж и млада жена. Жената от Карлово, но мъжът продължаваше за Казанлък. Остави ме на Дунавци, където ме чакаше Пламенчо с моята кола. Извадих отново късмет с прибирнето. България е чудесна страна за летене. Помня погледите на щофьорите в Аризона, не може и да си помислиш за автостоп.
Това го пиша, за да усетите част от нашите соло полети. Надявам се, някой от вас да изяви желание и да се научи, да лети сам с парапланер.
(4) Момчил Димитров – Скалско – Пловдив. ParaTandem.com🌞⛰️☁️ | Facebook
